Не казвайте, че нямаме нищо

"Преди да се събуди, Врабеца сънувал. В съня си ходел из приземния етаж на Шанхайската консерватория. Минал край стая, където цигулари били строени като статуетки на витрина, после стигнал до помещение със седем рояла, възправени като могъщи дъбове. Отпуснат в леглото, Врабеца се почудил дали хер Бах някога е сънувал Шанхай. Отметнал завивката и се изправил. Къщата била пропита с музика. Забравил си чехлите и подът го захапал с ледени зъби, но той продължил към кабинета на баща си. Вратата била открехната и музиката се изплъзвала през пролуката.
Врабеца пристъпил в стаята.
Татко Цин седял на нисък стол пред грамофона. Бил прегърбен и изпосталял, не приличал на себе си.
– Чувал съм тази музика стотици пъти - рекъл Татко Цин. – Но да я слушам сам, през нощта, е друго нещо.

Очите на Врабеца се насълзили от гъстия дим от цигарите Хвъркат кон, но той пристъпил по-навътре в стаята. Музиката продължавала, смесвала се с дима, сега вече скоротечна и лека.

Деветата Вариация накарала Врабеца да оброни чело върху писалишето. Единственото му желание било да заживее в Голдберг вариации, да им позволи да се разстилат безкрайно в него. Искал да ги опознае тъй добре, както познавал мислите cu.
Било възвишено и същевременно толкова истинско, та Врабеца въздъхнал шумно при мисълта, че дори да композира сто хиляди години, няма да постигне такова великолепие.
– В музиката няма бъдеще - рекъл Татко Цин.
В гласа му не се долавял упрек. Със същия тон би казал, че стаята е квадратна, населението на родината е петстотин двайсет и осем милиона души, които живеят в двайсет и две провинции и една автономна област. Врабеца слушал, сякаш баща му говори на портрета на Председателя Мао, чийто буден поглед ги наблюдавал от стената.
– Когато си дете, не е беда да си мечтател. Но сега си поумнял, нали?"
Из книгата