Огън

Преди повече от седем века в степите на Мала Азия, скоро след като монголите свалят селджуките от историческата сцена и мястото им е заето от дузина тюркски княжества, между настъпващите от изток дръпнати очи, дошлите от запад рицари тамплиери, опитващите се да оцелеят византийци и легендарните асасини от Аламут започва битка за телата и душите на местното население.

Неочаквано тя е спечелена от дервишите-суфии, чиито обители приютяват бягащите от опустошените си села селяни, какъвто е и главният герой на романа - Юнус Емре (1238 - 1328). Адски огън опустошава семейството му и продължава да го изгаря, докато издирва изчезналия си син Исмаил. Подобно на събратята си Руми и Хаджи Бекташ в битката за сърцата на хората Юнус използва най-опасното оръжие - словото. От словото, което посвещава на Възлюбления, лумва огън, чиито пламъци в мерена реч бързо обхващат цяла Анатолия и Румелия, а в следващите векове хора, ангели и риби разпространяват по хиляда негови стихотворения по суша, въздух и вода, за да достигне топлината му и до нас.

"...продължителното очакване може да накара сърцето да се преобърне; докато по цели нощи човек чака сам и безмълвен, той има време много неща да премисли повторно. Има уши, които в опитите си да чуят чужд глас са целите нащрек, но чак до сутринта те чуват единствено вътрешния си глас! Какво ли не изрече вътрешният ми глас по време на онези дълги нощни бдения; да знаеш само какви неща роди въображението ми...

Опияненият от вино се буди през нощта, но пилият от чашата на Виночерпеца - чак в деня на възкресението... Бях млад. Любовното вино и мен ме беше опиянило и огънят на любовта изгаряше сърцето ми. Името на пиянството ми беше Елиф. По онова време нямаше как да знам, че виното, причиняващо опиянението, е всъщност огън, а с времето виното ще се трансформира във Виночерпеца. Когато сънувах, че я прегръщам, започвах да се моля: Боже, или превърни съня ми в реалност, или направи така, че никога да не се събудя!."
Из книгата

Искандер Пала (р. 1958, Ушак, Югозападна Турция) завършва Факултета по литература на Истанбулския университет (1979). Защитава професура през 1998 година с изследвания, посветени на т. нар. дивани - сборници със стихове на османски поети, като въпреки сложния език, използван в тях, успява да ги популяризира сред масовия турски читател чрез рубрики във всекидневници, телевизионни предавания и не на последно място - чрез романите си. Има награди от авторитетни институции като Съюза на турските писатели (1989 и 1996), Турското езиково дружество (1990) и Президентството (2013). Но най-голямото признание за автора са десетките издания на книгите му. Романи като Смърт във Вавилон, любов в Истанбул (2003), Капка траур (2009), Шах и султан (2010), Огън (2011), Легенда (2013), Самопризнание (2018), Керван (2020), А-71 (2022) и други имат стохилядни тиражи и са преведени на десетки езици.